Проблемът за насилието над деца

​Част 1: Същност и измерения.

"Насилие" над дете е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.”
Ал.1, т.1 от Допълнителни разпоредби,
Правилник за прилагане на ЗЗД

Идентифицирането на този проблем като проблем има сравнително кратка история. Формулирането му като феномен и изследванията върху него започват едва през 20-ти век, и по-интензивно - през втората половина на същия век. Анализите от тези изследвания най-общо ни показват, че:
• Насилието винаги има последици върху развитието на детето и по-често тези последици са дългосрочни;
• Последиците са свързани със здравето, психичното развитие и поведението на детето – психични разстройства, изоставане в когнитивното развитие, поведенчески прояви като хиперактивност, агресия, автоагресия, асоциално поведение и пр.
• Последиците са свързани и с опасност за други хора, включително други деца. Данните сочат, че извършителите на тежки престъпления по-често са били малтретирани в детството си, в това число и родителите-насилници и домашни насилници.
• Най-тежки са последиците в краткосрочен и дългосрочен план, когато става дума за сексуално насилие. 1/3 от непълнолетните насилници сами са били жертва на насилие в детството си; 50% от насилниците са били жертва на сексуално насилие, а 70% - на неглижиране; децата, жертви на сексуално насилие, по-често стават насилници от хора, които не са били подлагани на такова.

Видове насилие:
• "Физическо насилие" е причиняване на телесна повреда, включително причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето.
• "Психическо насилие" са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, като подценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника и попечителя, или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда. 
• "Сексуално насилие" е използването на дете за сексуално задоволяване.
• "Неглижиране" е неуспехът на родителя, настойника и попечителя, или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури развитието на детето в една от следните области: здраве, образование, емоционално развитие, изхранване, осигуряване на дом и безопасност, когато реално лицето е в състояние да го направи.” 

Физическото насилие може да включва: удряне, ритане, щипане, раздрусване, пошляпване, изгаряне, хапане, душене и т.н. Може да се изразява в даване на детето на отровни вещества, неподходящи лекарства или алкохол. Също така, да се използва ненужна сила при хранене, смяна на пелена или дреха. В резултат на оказано физическо насилие, могат да се появят охлузвания, синини, драскотини, подутини и други видими наранявания по тялото на детето, както и вътрешни – счупвания и кръвоизливи. Вредите може да не са причинени умишлено, а да са следствие на прилагане на свръхстроги мерки за дисциплина или физически наказания. 

Психическото насилие може да се изрази под формата на непрекъсната критика, засрамване, унижаване, порицаване, заплахи, подигравки, предизвикване на страх и безпокойство у детето, постоянно недоволство от поведението му. Възможно е и родителите съзнателно да се дистанцират от детето, да пренебрегват молбите за помощ, за внимание, за насърчаване.

Сексуалното насилие над дете може да включва сексуален интерес, опипване, разголване на гениталии, орално сексуално действие, вагинално или анално проникване с предмет, вкл. пръсти и пенис, показване на порнографски материали или използване на детето за порнографски цели, воайорство и др. Сексуалното насилие над дете е предателство на детското доверие.

Насилие под формата на неглижиране се изразява в невъзможност на родителите да посрещнат основните нужди на своето дете – храна, дрехи, дом, топлина и медицински грижи и го оставят без надзор. Те може да игнорират нуждата на детето от обич и привързаност, да го оставят да присъства на сцени на насилие, да му разрешават да употребява наркотици и алкохол. Друга форма на този вид насилие е липса на интерес от страна на родителите към успеха на детето в училище, липсата на грижи за неговата подготовка, снизходителното отношение към постоянните или чести бягства от училище.

Насилието над деца в България:
България е страна с култура, центрирана към възрастните, не към детето. На детето и детството се гледа като на състояние, период за подготовка да бъдеш възрастен, не като на период от живота на човека със собствена значимост, със собствени нужди, заслужаващ респект сам по себе си. Това не означава, че децата не са ценност, че българското общество няма традиции и постижения в грижата за доброто на децата. Напротив, тя винаги се предполага и предпоставя при значими събития и политики. Става дума за нагласата на обществото, към същността и „задачите” на детството, нагласите на семейството за ролята на възпитанието, неговото съдържание и методи. По-голяма част от общоприетите ценности, колкото и това да е относително, са свързани с разбирания за това, че всичко е оправдано в името на доброто бъдеще, че всички изисквания, наказания и прочие са за добро, твърдения като „целувай детето само като спи”, „бий детето преди, а не след като стомната се счупи” и др. са израз на тези нагласи Проблемът за физическото насилие над детето, е пряко свързан с тези нагласи и култура приемащи употребата на наказанието, включително физическото в най-добрия случай, като необходимо зло. В този смисъл, определено може да се твърди, че чисто културално, у нас има висока толерантност (различна по степен в различните общности, обществени слоеве, градове или села) към употребата на физическо насилие като възпитателно средство. Тази толерантност се открива както при родителите, общественото мнение и пр., така за съжаление и при институциите, отговорни за възпитанието като училище, домове за отглеждане на деца в риск, приюти, и също така при институциите свързани с право защита и правораздаване – полиция, прокуратура, съд и пр.


Част 2:Сексуално насилие в България.

Изследванията по проблема за сексуалното насилие над деца показват, че е трудно категорично да се дефинират рисковите групи, които биха могли да бъдат жертви на такова насилие. За съжаление, данните показват, че случаи на сексуално насилие над деца има и в пълни и в непълни семейства, и сред високо и сред ниско образовани, и сред бедни и сред богати. За нашата страна, като рискови групи биха могли да се определят следните:
• Децата, живеещи на улицата. При тях съществува висок риск и от насилие и от сексуална злоупотреба и сексуална експлоатация. В България техният брой е около 1000.
• Децата в институциите. Преди две- три години, техният брой варираше между 10-12 хиляди, на възраст до 18 години. В тази група са децата настанени в домове за деца лишени от родителска грижа (ДДЛРГ), домове за деца с умствена изостаналост, домове за деца с увреждания, корекционни заведения за деца с поведенчески проблеми, социално-педагогически интернати (СПИ) и възпитателни училища интернати (ВУИ). Рискът от сексуално насилие е както при деца от деца, така и от страна на персонала.
• Деца, в крайно бедни или маргинализарании семейства, особено сред малцинствените групи. В тази група с особена тежест на риска са момичетата от ромски произход на възраст от 10-11 до 16-17 години. Тези момичета почти официално са обект на крадене и продажби, в зависимост от традициите на конкретната общност. Тази група момичета са и най-често обект на трафик на хора с цел проституция.
• Деца в юношеска възраст с трудности и проблеми във взаимоотношенията с родителите, с възрастните. Това е една група, която ако е обект на внимание, то е по-скоро от гледна точка на санкции, а не на деца в риск. При тях всички останали проблеми се проявяват задължително във висок риск от отпадане от училище на възраст 13- 15 години. Много често, като последица има сексуална злоупотреба или склоняване към проституция. 
• Извършители на сексуално насилие, особено младежи. Тази група е рискова, не толкова като обект на насилие, макар че и това не е изключено, а главно като целева група за работа и помощ в областта на превенция. Опити за специално третиране и преминаване към специализирани програми се извършва в местата за лишаване от свобода с извършителите на тежки насилствени престъпления. Извън полето на внимание остават насилниците при домашното насилие, включително сексуално. Необходимо е разработване на програми за тях, в това число и програми едновременно насочени към извършителите и към жертвите.”
Сигнали и индикатори за разпознаване на дете- жертва на сексуално насилие:
Важно е да помним, че дете жертва на сексуално насилие рядко може да каже по собствена инициатива какво му се случва и какво преживява. Жертви на сексуално насилие могат да бъдат както деца, така и пеленачета. Те са в състояние да изразят страданието си по различни начини. Ето какви могат да бъдат посланията им, с които показват, че имат нужда от помощ:
• Отказ да се хранят и да общуват. 
• Нощно напикаване. 
• Сексуални жестове или жестове, наподобяващи мастурбиране. 
• Сексуални жестове към други деца. 
• Рисунки със символични репрезeнтации на сексуални сцени и/или гениталии. 
• Бягства. 
• Кошмари. 
• Стимулиране на гениталните зони. 
• Кражби. 
• Заспиване в клас. 
• Намаляване на училищния успех.
За да може детето да се довери и да се реши да говори за проблема, е необходимо то да има насреща си човек, който е готов да го изслуша и да чуе. 
Индикация за преживяно сексуално насилие могат да бъдат възпаления, зачервявания, охлузвания, болка, дразнения и/ли порязвания около гениталиите или ануса на детето. Други индикатори за сексуално насилие са:
• Неудобство или трудност при вървене или седене;
• Течение или кървене от вагината или пениса;
• Болка по време на уриниране;
• Нежелание за преобличане пред други хора или носене на едни и същи дрехи дълго време;
• Натрапливости за замърсеност, отбягване на банята, или обратното – непрекъснато миене или къпане;
• Сексуални познания и/или поведение, които изглеждат необичайни за възрастта и степента на зрялост на детето;
• Сексуални игри с други деца, които показват прекалено задълбочени познания;
• Бягство, тревога, отчаяние;
• Страх от определени възрастни, избягване на други деца;
• Разиграване на сексуални сцени чрез игра или рисунки;
• Инфантилно поведение, например смучене на пръсти, подмокряне на леглото, страх от тъмнината;
• Гняв, враждебност, агресия към възрастни и другите деца;
• Влошаване на поведението и успеваемостта в детската градина или училището;
• Смущения в съня и храненето;
• Изричане на лъжи;
• Необясними или психосоматични болести;
• Честа мастурбация;
• Поведение, характеризиращо се с избухвания; поведение, насочено към привличане на вниманието; развита фантазия, истерични изблици, избухвания в плач;
• Разкриване на някой възрастен на частично или неубедително описание на малтретирането, което може впоследствие да бъде оттеглено;
• Промискуитет (многобройни безразборни полови контакти), бременност, полово- предавани болести.
Важно е да се отбележи, че най- често децата жертви на сексуално насилие не разбират какво се случва с тях. Колкото по- ниска е възрастта им, толкова по- доверчиви са към своя насилник и толкова по- трудно осъзнават насилието, на което са подложени. Това се дължи на факта, че децата изминават определен път на психосексуално развитие, по време на който постепенно придобиват представа за сферата на сексуалното. Според Фройд въпросното развитие се дели на 4 периода:
• орална фаза (0 - 1,5 год.) - първите месеци от живота на индивида, в които светът се познава чрез усещания на устата
• анална фаза (1,5 - 3 год.) - периода на обучение къде и как да отделя детето. Начало на социални властови игри: детето се научава как чрез определен физиологичен акт да повлияе върху възрастните, да ги накара да бъдат "добри" или "лоши". Също тогава се появява асоциацията между фекалии и "подарък", "богатство". Затова в европейските езици скъперниците се наричат "стиснати", а богатите се "въргалят в пари".
• фалическа фаза (3 - 6 год.)- периода на протичането на Едиповия комплекс. Детето е обзето от чувство на любов и привързаност към родителя от противоположния пол и от чувство на омраза и съперничество към родителя от същия пол.
Така, до навършване на 7 години детето формира представа за пола си и разбира за него. Започва да различава външните полови белези при себе си и останалите и да проявява силно любопитство към собствения си и пола на останалите. Формира полови нагласи, диференцира половото си поведение и приема полови роли. До тази възраст детето НЕ ОСЪЗНАВА сексуалното малтретиране. Това започва да се случва по- късно, във възрастта до 14 години, когато то формира и приема стереотип на полово- волево поведение и започва да води сексуални игри с представители на другия пол. Детето обаче, разбира САМО ФИЗИЧЕСКАТА СТРАНА на сексуалното насилие, но не и морално- правната. Цялостно осъзнаване се появява в периода на пубертета. Период, който Фройд определя като генитална фаза (при здравия индивид фокусът на желанията и удоволствията се центрира върху гениталите; при неуспешно преминаване към генитална фаза, сексуалността на индивида продължава да е центрирана на орални или анални преживявания). Това е период, в който тийнейджърът започва да експериментира, да има фантазии и желания.


Част 3:Последствия от сексуално насилие върху детето:

В по- общ план, психопатологията при тези случаи включва девиантно поведение, тревожни състояния, депресивни състояния, пост-травматично стресово разстройство, разстройства свързани с дефицит във вниманието и хиперактивно разстройство. Деца, които са сексуално насилвани, често проявяват деструктивно поведение, фобийни реакции, дефицити в интелектуалното, физическото и социалното развитие.
• Посттравматично стресово разстройство: „преживяване, при което миналото подкопава основите на настоящето. Проявява се до 35- 40 дни след събитието. При ПТСР травмата непрекъснато се повтаря “тук и сега”.”
Диагностицира се от психиатър и се получава, когато „индивидът е преживял, бил е свидетел на или се е сблъскал със събитие, което е представлявало реална смъртна или увреждаща опасност за него или за други”. Включва усещане за страх, безпомощност или ужас.
Симптоми:
• затруднения в заспиването и поддържането на съня;
• раздразнителност или гневни избухвания;
• затруднена концентрация;
• обострен рефлекс на стряскане;
• нарушения в храненето.
Характерно е, че травматичното събитие се преживява отново и отново чрез:
• интензивни смущаващи спомени на събитието, включващи оживени образи, мисли и усещания;
• смущаващи сънища за събитието;
• действия или чувства, като че ли събитието се повтаря /усещане, илюзии, халюцинации и оживени представи и сцени, че събитието се повтаря/;
• интензивен психологически дистрес при излагане на външни или вътрешни стимули, които символизират или наподобяват с нещо травматичното събитие.
Ако състояние на ПТСР не се лекува и бъде оставено да се задълбочи, може да последва цялостна дезадаптация.

Във възрастов аспект, при деца жертви в доучилищна възраст се наблюдават неадекватен интерес към секс; сексуални страхове; избягващо поведение ; агресивност; депресия. При юношите пък вече посоченото се съчетава с бягства от дома и училище, разстройства на храненето и автоагресия. Типично е отдръпване от родителите, силно чувство за вина, гняв, желание за отмъщение спрямо насилника.
• „Тревожни разстройства: Често се срещат симптоми на безсъние, кошмарни сънища, избягващо поведение, соматични нарушения, нарушения в хранителното поведение, страхове, депресивност, чувства на вина, срам и гняв. При тежки случаи на сексуално насилие се диагностицират и симптоми характерни за пост- травматичното стресово разстройство- напр. страх, реакции на сепване, повтарящо се преживяване на травмата, “проблясъци” от преживяното.
• Депресивност и ниска самооценка: Много изследвания показват наличието на депресивни симптоми и понижена самооценка при случаи на сексуално насилие при деца. При тези деца са по чести и случаите на опит за самоубийство, както и по- голямата изразеност и сила на симптомите. 
• Агресивни прояви: Агресивни прояви, антисоциално поведение и лош контрол над импулсите са често срещани при случаи на ексуално насилие. Обикновено агресията е насочена срещу родителите. 
Други чести симптоми са нарушените интерперсонални взаимоотношения липса на социални умения, социално оттегляне. 
• Нарушения в сексуалното поведение и сексуалната ориентация: Като обобщение може да се каже, че има два противоположни механизма за справяне с травмата- единият е чрез активно повторение на травмата, т.е. сексуална хиперактивност, другият е чрез избягване на сексуални стимули, т.е. сексуална инхибиция. 
По отношение на сексуалния идентитет и избора на сексуален обект се среща по- честата мъжка идентификация при избора на сексуална роля при момичета жертва на сексуално насилие. Подобни са и проблемите в половия идентитет при момчета жертви на сексуално насилие. Съобщават се за случаи на прояви на женствено поведение, носене на женски дрехи и дружене с момичета.

• Възрастни преживяли сексуално насилие като деца: Много от психиатричните симптоми наблюдаващи се при възрастни преживяли сексуално насилие като деца са подобни на тези, които се срещат в по- ранните фази на развитието, но има и известни разлики в зависимост от начините на адаптация към травмата едно поколение по- късно. 
Злоупотребата с психоактивни вещества като наркотици и алкохол е проблем появяващ се в юношеството и продължаващ в зряла възраст. Злоупотребата служи за заличаване на травматичните спомени и емоции асоциирани с травмата.
Жените, върху които е упражнявано сексуално насилие в детството се явявят по- често в позицията на жертва по- късно в живота. При тях са по- чести изнасилванията и насилието от страна на съпруга. 
Има неоспорими доказателства по отношение на връзката между сексуална травма в детството при момчета и последващи актове на сексуално насилие като мъже. Много е вероятно тези актове на сексуално насилие да предсавляват реактивиране на първоначалната сексуална травма и идентификацията с насилника. 


Част 4: Особености при първи контакт на професионалиста с дете преживяло насилие:

За едно дете е трудно да се реши да говори за акта на насилие с когото и да било. Нужна му е изключителна смелост, за да се довери на някой възрастен. Някои деца се научават да прикриват насилието и са способни да дадат правдоподобно обяснение за всяко нещо, което им се случва. Възможно е и да не намират точните думи, чрез които да облекат в смисъл и значение преживяното. А е възможно детето, когато трябва да каже нещо за близък човек, да мисли, че ``предава`` този, когото обича или с когото е в емоционална зависимост от него. Така избира да мълчи. Ако пък избере да говори, поема голям риск, защото може да не му повярват. Може да е жертва на изнудване и да се страхува. Често възрастният насилник заплашва детето да мълчи, защото иначе ще се случи нещо лошо на него или на близките му. А най- опасният аргумент на насилника е: ``Правя го, защото те обичам!``. Така детето може да повярва, че това са съвсем нормални взаимоотношения и попада в клопка. В случаите на кръвосмешение, мълчанието може да продължи много дълго. Детето се намира във физическа, социална и емоционална зависимост от своите родители. В случаите на вътре-семейно насилие, то рискува да остане приковано в капан.
Децата, станали жертва на домашно насилие с голяма продължителност във времето, често се преживяват като виновни за това, което им се случва. Те може да мислят, че сами предизвикват агресивността на родителите си, че са лоши и незначителни. Такова дете трудно би направило крачка към споделяне на проблема си.
Трябва внимателно да слушате детето. Вашата функция е не само да потвърдите или отхвърлите хипотезата за насилие. Важно е да помните, че когато се срещате или разговаряте с дете, за което подозирате, че е жертва на насилие, Вие отваряте за него сцена и пространство, в които то може да облече в смисъл и значение преживяното. Много често децата не притежават ресурс и не могат да облекат в думи това, което им се е случило. Проявите на насилие, особено когато са извършени от близък човек, са трудни за осмисляне и разбиране дори за възрастните. Затова, внимавайте да не задавате на детето въпроси, които предварително съдържат отговорите или насочват към такива. Най- важно е внимателно да слушате и записвате това, което детето казва и едновременно да наблюдавате всички екстралингвистични прояви – поза, мимика, жестове, цвят на кожата и пр.
Идеалната ситуация би била следната:
1. Специалиста да разговаря с детето, за да потвърди или отхвърли хипотезата за насилие над него. Целта е получаването на доказателства, които позволяват да се приеме или отхвърли тази хипотеза. Това е много важно, защото дава основание за своевременно предприемане на спешна мярка за закрила.
2. Детето има възможност да се среща с психолог. Целта на тези срещи не е събирането на доказателства. Целта на срещите е да се отвори лично защитено на психично ниво пространство за детето, в което то може да ``работи`` за себе си, т.е. детето може да намери начини чрез говорене, рисуване, символична игра, да изкаже и облече в смисъл и значение онова, което му се е случило.


Част 5:  Профил на извършителя на сексуални престъпления над деца:
​
Едни от най- добре познатите на обществото насилници на деца са педофилите. Според Психиатричния клиничен речник, понятието „педофилия” означава ”сексуално влечение, трайно насочено към полово незрели индивиди (деца)”.
В „Профил на педофила” Чарлс Монталдо прави опит да обощи някои от личностните характеристики на тези насилници:
• „типичният представител има високо самочувствие и е екстраверт;
• чувства голяма себезначимост;
• рационализира фактите и отговорностите по начин удобен и възприемчив за самият него;
• алкохолът не винаги присъства в животът и престъпленията му, но понякога се явява инструмент за прелъстяване и обезсилване на жертвата;
• често има висока степен на IQ, както е възможно и университетско образование;
• за тези индивиди е характерна хомосексуална история и други сексуални актове;
• насилието, до което достигат може да възникне в резултат на по- особени фантазии, порнография, както и ако престъпника се занимава с детегледачество;
• държи жертвата да се чувства като дете, каквото всъщност е, да вижда в жертвата наивност, невинност, детски страх- това го възбужда;
• има много ясна и конкретна представа за това какво е подходящо и нужно за всяка детска възрасова група.”

Детските насилници полагат всички усилия да бъдат близо до деца. Абсолютно възможно е такъв човек да работи като учител, треньор, водач на детски/училищни организации (клубове), детегледачка, детски психолог, детски фотограф и други професии, изискаващи близостта и доверието на деца. Така те са способни да преследват своите жертви независимо до къде ще ги доведе това. 
„Много често педофилите опитват да се развият религиозно. Това е доста характерно и за инцеста. Религиозната обвързаност може би успокоява вината, която те чувстват, защото да те много добре осъзнават какво са извършили, но когато дойде следващият такъв импулс, те не могат да го спрат. Тези хора, можи би противно на очакванията, работят упорито за изграждането на собствената си добра репутация в обществото, като примерни граждани или обществени лидери. Обикновено те са колекционери. Колекционират секс играчки, видео записи, книги за човешката сексуалност, дневници, списък на жертвите, фотографии. С помощта на всичко това, те се наслаждават на своите сексуални перверзии, които могат да бъдат или не техни фантазни модели.
Детските насилници се специализират в изкуството да прелъстяват и манипулират. Те биха отделили толкова време, колкото е необходимо, за да прелъстят едно дете, обикновено са доста търпеливи и използват всички хватки на прелъстяването. Самото прелъстяване като такова, създава връзка между насилник и дете, което може да доведе до доброволно съгласие от страна на жертвата.
Естествено има различни типове педофили, като всеки тип има своите характерни особености. Често срещана и използвана е типологията на Burgess, Groth и Holmstrom. Според нея съществуват два основни типа педофили - ситуативни и преференциални. Разликата между тези два главни типа е, че ситуативните педофили преследват само уязвими групи от жертви (дори възрастни хора), докато другият вид предпочитат единствено и само жертви на средна детска възраст и биха могли да се възбудят само при мисълта за тях. Първите също предпочитат деца, но в ситуации на стрес биха били склонили на “второто по- добро”, т. е. биха се задоволили и с нещо непредпочитано от тях, но достижимо като цел. Преференциалните педофили никога не изпитват стрес в своят личен опит, което им позволява да задоволят напълно своите потребности.

„Ситуативният тип има три подтипа: “Регресивен”, “Индискриминационен” и “Незрял”. 
Регресивният подтип педофили се характеризират с най- стабилният личен живот от тази група. Предпочитат жертви от женски пол и се забавляват да прелъстяват непознати такива. Те са само част от този основен тип, който използва деца за порнография и могат с удоволствие да сърфират в Интернет търсейки нови жертви. Разликата при тях от останалите подтипве е, че биха могли да се спрат и на стари жени в специализирани домове или просто на някоя уязвима група преживяваща личностна криза.
Индискриминационният подтип педофили имат поведението на хора с твърд характер, които биха опитали всичко - от инцест, през зоофилия и т.н. Имат антисоциална и психопатна нагласа към живота и по принцип вършат всякакви престъпления. Не зачитат никакви социални норми. В основата на това стоят дълбоката фрустрация, разрушените връзки с първите хора, с които са имали отношения - майка, баща, братя, сестри и т. н. В семейството им не е имало среда, която да подхранва чувството им за значимост и те са се чувствали унижени, пренебрегнати и неудовлетворени. Такива хора са готови да чакат достатъчно, докато опознаят жертвата и накрая я придърпват в своя свят.
Т. нар. “незрял” подтип педофили, нар. също наивни и простодушни, са хора, за които в детска възраст сексът е бил енигма и половият им живот е започнал доста късно. Затова имат патологично любопитство към сексуалните отношения. За тях това е фиксидея и са готови да експирементират с всякакви т.нар.“перверзии“. Предпочитаните форми на секс от тях са анален, след това орален, но понякога те са съвършено щастливи само да милват и галят своите жертви.”
Много от нюансите на интересуващия ни престъпен феномен са разработени и анализирани в контекста на редица теоретични и приложни криминологически изследвания. В своята емпирично създадена типология на правонарушителите Ч. Ламброзо посочва следните компоненти: 
• „родени престъпници; 
• душевно болни престъпници;
• пристрастени (по привичка, по навик, “обичайни престъпници”) 
• случайни престъпници, поради външни ситуационни причини. „

В свое изследване за сексуалните насилници Г. Кайзер пише: ”Това са лица от низшия социален слой и низши групи от средния социален слой, а така също и лица с дефекти в социализацията.” Авторът отбелязва статуса на аутсайдери на сексуалните извършители, които се движат и израстват в семейна и социална среда с присъщи за нея агресивно-насилствени сценарии. Те се прилагат и за разрешаване на възникващите проблеми в интерперсоналната, интимна сфера. 
Проблемите в социализацията в повечето случаи се дължат на “непълния състав на семейството в резултат на развод или ранна смърт на родител”. Е. Тодорова анализира два подхода към този проблем. Първият предпоставя различията между децата, растящи в пълни и респективно, в непълни семейства, които придобиват опит в семейство, оглавявано само от майката; вторият - контактите с другия родител (по-често това е бащата) са редки и епизодични и това е особено тежко за момчетата…”. В такива условия се формира дефицитен мъжки модел, тъй като липсва релевантен еталон за интериоризация, който да структурира по адекватен начин идентитета на подрастващия и да спомогне за изграждането на ефективен сценарий за комуникация с представителите на другия пол. 

От решаващо значение на развитието на тинейджъра и оформянето на деформациите в неговите сексуални модели е вътрешно семейната система от стимули и санкции, като определяща за техния стил и социално-психологически климат. В изследване на Ив. Григоров и негови сътрудници се потвърждава, че “деформациите настъпват преди всичко при допускане на стихийни и нецелесъобразни действия по отношение задоволяването на различни капризи и прищевки на подрастващите и младежите”. В резултат на такъв подход се развива засилен егоцентризъм, прояви на нарцисизъм, недостатъчен самоконтрол, неадекватно завишена самооценка, в бъдеще може да доведе до прояви на насилие в собственото семейство. Б. Панев посочва, че „водеща роля при сексуалните правонарушения има мотивът, изразяващ протеста срещу осъзнатата или внушавана отвън непълноценност. В акта на насилие срещу жертвата извършителят се освобождава от угнетяващата го непълноценност, която е придобил в процеса на собствената си социализация. В много от случаите нейната поява е свързана с неадекватното семейно възпитание и подходите, които са прилагани при стимулиране и санкциониране на децата. Такъв потенциален сексуален правонарушител рефлексира своята непълноценност и цялото му поведение се мотивира от желанието да се освободи от нея, поради което безсъзнателно търси ситуации и начини за неадекватно компенсиране на измъчващия го вътрешен дискомфорт. Макар и неадекватно, извършителят сякаш намира себе си и е склонен да приеме, че се е справил със своя нерешим проблем. „ Авторът смята още, че като мотив за сексуалното насилие може да се разглежда и сексуалното домогване, като се има предвид желание от страна на насилника за сексуална близост. Иначе казано, той – насилника - има склонност да не се съобразява и желанието му на всяка цена да реализира своята цел. В такъв случай, следство за задоволяване на тази цел се превръща детето, когато майката е абдикирала от своята роля на съпруга.

Кристиана Гърмидолова,
специалист по ранно детско развитие