Детето, неговият мозък & дигиталните устройства

​Знаете ли, че от създаването на първия дигитален компютър са минали само 78 години? Първият смартфон пък бележи 20 години от патентоването си. А първият таблет, аналог на познатия ни днес, е създаден едва преди 10 години. Днес у дома имаме поне по едно от всяко устройство. За толкова кратък период от време дигиталните технологии промениха ежедневието както на възрастните, така и на децата. Заедно с интернет пространството те  създадоха условия за нов вид култура на общуване, мислене и забавление. На каква цена обаче? Какво дава и какво взима на децата тази субкултура, в която те са потопени от раждането си?

Често пред кабинета на личния лекар, на опашката в магазина, в автобуса, а понякога дори и в парка ще видим все още непроходилото дете в количка, гледащо в захлас телефона в ръката си, сякаш омагьосано от ярките, бързо сменящи се картини, които издават даже и звуци, мелодии, песнички. Ако го повикаме по име, може би дори няма да се обърне. И как иначе – екранът пред него предоставя толкова по-забележими стимули от един човешки глас, пък бил той и на собствения му родител. А попадали ли сте на първокласниците, които задружно седят на пейката в училище и ентусиазирано играят...на телефоните си (някои обсъждат заветно вдигнатия левел със задоволство или се възмущават от орките, които са ги убили за пореден път; други запазват мълчание в паралелната игра, съсредоточени във важното начинание). А къде са тийнейджърите? Дали ги няма по улиците, защото спазват здравните мерки в тези динамични времена? Те май са в социална изолация от доста по-отдавна. Всъщност тази изолация е субкултурата, която са изградили като собствен социум – в нея намират комуникация, тръпка, постижения; в онлайн пространството те осъществяват приятелство си.

Ако сте родител, припознаващ поведението на собственото си дете, е твърде вероятно да си задавате въпроса "Това нормално ли е?". В ежедневието сякаш има нещо, което ви подсказва, че описаните картини не са това, от което детето ви има най-голяма нужда... но пък всички други "правят така". А, когато си родител, си изправен пред предизвикателството да възпитаваш, да обгрижваш, да поддържаш дом, да упражняваш професия и какво ли още не. Дигиталните устройства са улеснение в това отношение – поемат част от ролята – както в ежедневните ангажименти така и с децата. Детето ви вероятно спира да плаче само тогава, когато получи телефона или таблета? Не иска да играете на нищо друго освен на електронни игри, защото всичко останало е „скучно“? Не се съгласява да свърши задачите и ангажиментите, които му поставяте, ако няма за награда време в любимата си електронна игра? Със сигурност подобни ситуации носят усещане за безсилие у родителя, което често не дава възможност да се излезе от порочния кръг, в който екраните изземват изцяло ролята по отглеждане на детето.

Защо и как се стига до там?
Подобно на опиатите (алкохол, наркотици), захарта или някаква значима награда, играенето на игри води до отделяне на голямо количество допамин (наричан още "хормон на щастието") в мозъка на детето. Благодарение на него мозъкът разбира, че дейността, която детето извършва е приятна и (мозъкът) започва да кара детето да продължава да извършва още и още от въпросната дейност. Това е валидно, както за игри от "ретро" характер (гоненица, криеница), така и за игри от електронен характер. Ето защо употребата на дигиталните устройства носи преживяване, което лесно може да стане най-интензивното в ежедневието на детето и да доведе до повтаряемост на търсенето му - до навик, равносилен на пристрастяване. Когато упражняването на този навик е в ранна детска възраст, на преден план изскача рискът от свръхстимулация за организма, защото мозъкът на детето все още не е изцяло развит. Колкото повече стимулация - толкова повече риск. С времето и с утвърждаването на навика за стимулиране на мозъка чрез дигитални устройства, психиката на детето стига до етап, в който се нуждае от много повече допамин, отколкото произвежда самостоятелно по естествен път. Колкото по-голяма е нуждата от допамин, толкова по-интензивна става употребата на дигиталното устройство, докато то се превърне в основен обект на интерес от страна на детето.

Отражение върху детето.
Не е случайно, че през последните 10 години "живеенето" в игрите и социалните мрежи замества желанието на децата за реален контакт помежду им и с възрастните. С нарастване годините на детето, нарастват и уменията му за боравене с устройства, Интернет, онлайн игри. Нараства и разнообразието на ситуации от ежедневието, в които могат да бъдат използвани всякакви дигитални устройства. По този начин електронната стимулация става много по-силна като усещане и единствената възможност да се задоволи нуждата от позитивна емоция. Свръхстимулацията води и до затруднения в саморегулацията на емоциите при децата - в уменията им да изчакват, да отлагат желанията си, да се съобразяват с интересите и потребностите на другите; в концентрацията на вниманието при извършване на повтарящи се дейности, в социално-емоционалните умения и компетенции - разпознаването на емоциите на човека в реална ситуации, разбирането на собствените емоции и изразяването им с думи. Децата започват да искат всичко сега и веднага и да смесват във възприятеията си виртуалното с реалното пространство, което води до нередките феномени като опитите им да преплъзват истински картинки в книга или да натискат снимки в списание, както правят пред тъч-скрийна.

Естествено е децата да търсят начин да си осигурят преживяването, което им харесва, когато веднъж са имали достъп до него. Отговорността то да не се превърне в целта на техния ден, в пристрастеност и в най-силната емоция от ежедневието им обаче е на родителите. „Винаги е по-лесно да поставиш здравословни граници, отколкото да изкорениш лоши навици“ казва психологът Doreen Dodgen-Magee; когато обаче първият етап е пропуснат, излизането от рутината, без усещане за вина, може да стане само със съответната психологическа помощ към семейството. 

По статията работи:
Кр. Минчева,
психолог