"Бий ме, обичам те!": кръговратЪТ

​„Партньорът ми ме бие.“, „Партньорът ми ми крещи.“, „Партньорът ми ме унижава пред приятелите.“ . Звучи ли ви познато?
Домашното битово насилие е един от големите световни здравни проблеми, в резултат на който над 2 млн. жени и близо 1 млн. мъже се превръщат в т.нар. „жертви на насилие“. То има много лица и измерения и е явление, устойчиво във времето, нерядко резултат от културалното, родово, религиозно наследство, което всеки индивид носи на раменете си. За домашно битово насилие се счита онова, което се случва между партньорите в двойката. 

На какво се дължи насилието?
​Като феномен, домашното битово насилие е поставено на вниманието на обществото едва през 70-те години на ХХ в. Оттогава до днес темата продължава да бъде разглеждана от редица научни и социални кръгове, но това не я прави по-малко неудобна, нежелана, табу.
Противно на всеобщото схващане, няма идентифициран и фиксиран един конкретен фактор, който задължително да води след себе си до поява на насилие между партньорите, напр. алкохолизъм, безработица, преживяно в детството насилие и др. Насилие може да има в двойки с нисък социален статус, без образование и работа, но може да се наблюдава и при двойки със среден или висок социален статус, висше образование, обществена позиция и висококвалифицирана работа. Причините за поява на насилие между партньорите могат да бъдат обяснени по много начини и да се коренят в много единични или комбинирани фактори. В някои семейства насилието е форма на родово наследство – така са правели праотците на насилника, така прави и той, защото не познава различна форма на партниране с човека до себе си. В други семейства явлението се обяснява с преживяна в детството тежка форма на насилие, травмата от което насилникът проектира върху партньора си. В трети семейства може да допринася и наличието на тригери като зависимост към алкохол, наркотици, хазарт. Едно обаче е доказано чрез изследвания в десетилетията - наличието на един и същи фактор при двама различни души не води задължително до превръщането и на двамата в насилници.

Привързаност & насилие.
През 80-те години психолозите насочват вниманието си към темата за насилието, разглеждайки я през темата (теорията) за привързаността, формираща се още в най-ранно детство и имаща значение за вида, качеството и характера на взаимоотношенията ни с околните, както и за естеството на собственото ни себевъзприемане. Защото, раждайки се, ние сме изцяло зависими от човека, който ни отглежда – както на физическо, така и на емоционално ниво. Именно чрез контакта помежду си, ние научаваме да изпитваме или не доверие към себе си и към другите. На база това се формират естеството и характерът на всяка бъдеща наша комуникация с хора. С други думи казано, бебетата се раждат без умения да разбират случващото се наоколо (в т.ч.и поведението на другите), без умения да се грижат за себе си, без умения за собствена регулация над емоциите си, поради което през първите години от живота си се нуждаят от помощта на значим възрастен (родител), който да ги съпровожда в процеса. Как едно бебе/дете ще формира умения да разбира причините за поведението на околните и стратегии за регулация над емоциите си зависи от това, което то има като пример в лицето на своя възрастен и неговите собствени умения (за саморегулация). Ако тези стратегии са с негативен знак, т.е. формират се в призмата на емоции като страх, тревога, болка, гняв, през отхвърляне и невъзможност за подсигуряване на усещане за сигурност, типа формирана привързаност ще носи техния знак. На по-късен етап от живота на човек и без преминаване през ефективен терапевтичен процес, това неминуемо дава отражение върху функционирането на личността по адрес на себе си и по адрес на околните. Едно от измеренията на тези отражения може да бъде появата на битово насилие в партньорската двойка... защото случващото се в нея е силно повлияно от качеството на случилото се в ранно детство.
 
Кога започва насилието?
Еднозначен отговор на този въпрос няма. В нередки случаи жертви на домашно битово насилие, прекратили взаимодействие с насилника си след години съвместен живот, споделят, че „тук и сега“ могат да разпознаят поведение у бившите си партньори, което да категоризират като форма на насилие, проявено още в периода на първите им срещи. Разбира се, „там и тогава“ те не са го идентифицирали по този начин, поради спецификата на собственото си психо-емоционално функциониране. Проучвания по темата показват, че в повечето случаи партньорът, върху когото се упражнява насилие, не се идентифицира като жертва - случващото се с него той възприема като част от обичайното ежедневие (свое и на другите двойки). Особено характерно е това при случаи на т.нар. „семеен тормоз“ (family bulling), т.е. ситуации, в които един от членовете на семейството прави опити за или извършва контрол над останалите, злоупотребява с тях, уронва престижа на личността им чрез думи, действия, допринася за ниската им самооценка. Крайният резултат от действията на насилника е доминиране, контрол над другия – емоционално, физически или сексуално. В общия случай семейният тормоз прераства във физическо насилие – рано или късно.
 
„Кръговратът на семейното битово насилие“ – цикъл на страх, болка и неосъществими обещания
Д-р Ленор Уолкър, психолог, за пръв път въвежда терминът „кръговрат на насилието“, характеризиращ се с три отделни фази, които се повтарят пак и пак... и пак в рамките на двойката. Според нея, когато има налична повтаряемост, цикличност, насилието между партньорите всъщност се оказва устойчив модел в тяхната връзка, а не инцидент.

• Първата фаза на кръговрата е проявата на тормоз, който с времето става все по-интензивен и осезаем. Тормозът се изразява във вербални обиди, заплахи, ултиматуми, отправени от единия партньор към другия. Поводите могат да бъдат различни, от наглед незначителни – неовкусена храна, неизгладена дреха, разместени лични вещи, сменен телевизионен канал и др., до касаещи поведението, визията, начина на комуникация на жертвата с околните, „закъснение“ при прибирането вкъщи след работа. Със зачестяване на тормоза, жертвата започва да се стреми да променя поведението си, тъй като вярва, че то е причина за агресията на партньора. Влага все повече усилия с цел „да се угоди“ на насилника, защото ако той е доволен, няма да следват прояви на вербална и емоционална  агресия. Въпреки всички усилия от страна на жертвата обаче, с времето „угаждането“ става все по-трудно и все по-непостижимо. Насилникът открива нови поводи, нови ситуации, за да агресира, като постепенно неговото поведение се трансформира от вербален и психически тормоз в употреба на физическо насилие – шамар, скубане, замеряне с предмети, горене с цигари, насилствен сексуален акт, побой. Първата фаза, фазата на тормоза, може да продължи с години и ако в личностовото функциониране на всеки от партньорите не настъпи ефективна промяна, рано или късно двойката премива на следваща фаза.
• Втората фаза от кръговрата на насилието е системната употреба на физическо насилие от единия върху другия партньор. Веднъж посегнал и останал „безнаказан“, агресорът става все по-уверен в това да прилага сила. Етапът се характеризира с прояви на неконтролируема физическа агресия, продължаваща едва няколко минути, но открояваща се с жестокост. Като резултат в този етап от кръговрата, при жертвата обикновено се наблюдава наличие на синини, охлузвания, натъртвания, счупени кости, обезобразявания, а понякога се стига и до смърт.
• Веднага след втората фаза на кръговрата настъпва и третата, последна – фазата на разкаянието. Това е периодът веднага след употребата на физическа агресия или няколко часа по-късно. В него насилникът демонстрира разкаяние за действията си по адрес на партньора, показва се като любящ, грижовен човек. Не са редкост действия от типа купуване на цветя, правене на подаръци, поднасяне на извинения, дори предприемане на пътешествие заедно. И навсякъде присъства посланието „Съжалявам, повече няма да правя така“. От своя страна жертвата се съгласява със себе си, че партньорът ѝ е искрен, случилото се е инцидент или резултат от злощастна ситуация, за която „вина“ има всеки друг, но не и насилникът, след което приема демонстрациите на загриженост и любов.
  
• Третата фаза приключва в момента, в който между партньорите се появи първата обида (или друг белег за емоционален тормоз) от страна на насилника по адрес на жертвата. Тогава двойката отново попада във фаза Едно, за да извърви своя път през фази Две и Три… пак и пак, и пак.

Колкото повече се повтаря цикълът, толкова по-суров става и характерът на отделните етапи – жертвата почти не разполага с време, в което да успява да извършва действия, с които (уж) да отлага реакцията на партньора си по неин адрес, а насилникът става все по-малко разкайващ се, с все по-жестоки прояви на физическо насилие. Проявите на сила зачестяват и нерядко се превръщат в ежедневно явление, докато проявите на разкаяние и демонстрация на любов пропорционално намаляват.
 
Какви могат да бъдат последствията за личността на партньора – жертва?
Едва ли може да се каже с лекота, че даден човек доброволно е избрал да бъде обект на насилие от страна на онзи, за когото смята, че обича. В даден момент от съвместния си живот, подлаганият на насилие партньор е готов да признае пред себе си, че е жертва… но не винаги е готов да се отдели от своя насилник. Повтарянето на цикъла на насилие води до краткосрочни и дългосрочни последствия за жертвата – както от физиологична гледна точка – главоболие, болки в гърба, проблеми с кръвното налягане, сърдечни проблеми, така и от психична гледна точка – нарушения в съня, проблеми с храненето, бърза уморяемост, симптоми на стрес. Също така, повтарянето на цикъла на насилие в една двойка, често формира у жертвата поведения на заучена безпомощност („Аз не мога сам“, „Това не е по силите ми“ и др.), води до прояви на посттравматично стресово разстройство, генерализирана тревожност, ниска самооценка и социална самоизолация. Други често срещани проблеми при жертва на домашно битово насилие са депресия, сексуални дисфункции, гняв, прояви на зависими поведения. Отново като резултат от функционирането на жертвата в условията на кръговрата, често срещани са загуба на месторабота, невъзможност за полагане на ефективни и удовлетворяващи грижи за детето, усещане за срам пред роднини и близки, загуба на трайни социални контакти, понижаване на социално-икономическия статус. Всичко това формира у жертвата трайното усещане за липса на какъвто и да било контрол над собственото съществуване.
За да успее да преодолее последствията от съвместно съжителство с партньор в условията на болка, страх и насилие и да продължи ефективното си функциониране, личността има нужда от специализирана психологична подкрепа и терапия.​

По статията работи:
Кр. Гълмидолова,
специалист РДР