Между „Не ме разбира“ и „Не го/я разбирам“ (за слушането, чуването и разбирателството между емоционално интелигентните личности)

Случва ли ви се да си мислите „Той/Тя не ме разбира“? А да се питате „Защо се държи така с мен“? Може би дори да говорите на Другия, говоренето магически и скоростремно да се трансформира в повишен фалцет/сопран, който рязко преминава в хоров скандал? Това са процеси, в които попадат една голяма част от двойките. Едни успяват да се „измъкнат“, други – „свикват“ с тях, трети – променят съдържанието им, четвърти – успяват да израснат и да възвърнат чуваемостта си. Последният, благоприятният, сценарий е пряко свързан със способността на човек да 

разбере какво иска, какво прави и как го заявява пред Другия. Това е именно емоционални интелигентната Личност. А за да достигнем до отговорите на тези въпроси, на всички нас ни е нужно да си зададем основния – Как се чувствам Аз и как се чувства Другият?

Какво правим, когато не разбираме?
Често хората възприемат себе си като силно емоционални, което подвеждащо ги кара да смятат, че заявяват емоциите си достатъчно ярко пред своя партньор, за да ги разбере той. Това може да става на принципа на чест плач пред другия, на нацупено демонстриране на обидата, на породени от гняв викове. Сами по себе си тези поведения биха могли да бъдат съвсем адекватни реакции при повишени нива на емоция, която ние искаме да изразим. Ако обаче те се изчерпват до демонстрирането ѝ и не са съпроводени с комуникация ЗАЩО се се чувстваме така, е малко вероятно да бъдем разбрани. Ако приключва с изразяването само на нашата собствена емоция, без да има интерес към тази на другия, е малко вероятно да излезем от повтарящия се цикъл на неразбирането. Съществуват различни механизми, които може да подпомогнат за кратко ситуацията, но след тях кръгът ще се завърти отново:

• Заявяване чрез плач – тъгата е универсална емоция, която обичайно събужда съчувствие. Тя кара отсрещният да се спре и да насочи вниманието си към страдащия. Тогава ние поставяме себе си в ролята на жертва, и тъй като поведението ни е насочено към партньора, най-вероятно събуждаме в него усещане за вина. А какво започва да прави той? Да опитва да изкупи тази вина с поредица от действия. Но когато емоцията спадне, посланието ни се губи във въздуха.
• Заявяване чрез оплакване – поведението на оплакване, или „мрънкане“, е такова, в което човек не заявява конкретно какво го притеснява и какво иска. То е резултат най-често от неразбирането именно на това – на собствените си потребности и емоции. Може да бъде и резултат от тревогата как ще реагира другия, ако заявя своите нужди. Но когато себезаявяването се случва през подхвърлени реплики в пространството, тогава ние не казваме какво искаме, а очакваме другият да се досети. Когато започнем да живеем през очакването, рискуваме никога да не бъдем удовлетворени, защото хората срещу нас не четат мисли. Обичайно дребните оплаквания се натрупват, докато не стигнат до гневен изблик, предизвикващ затваряне у партньора или отбранителна позиция.
• Заявяване чрез викане – крясъците са вид вербална агресия. Агресията е поведение, което е инстинктивно, необмислено и се появява като единствения ход на действие на човек в дадена ситуация. Тоест, когато включим в играта крясъците в опит да заявим своята ярост пред партньора си от това, че „отново е забравил да плати сметките“, ние автоматично се поставяме в безпомощността на своята негативна емоция. А тази негативна емоция е важна и значима и заслужава да бъде чута. Въпросът е как да бъде изразена, така че да бъде разбрана и така че човекът отсреща да не изпитва желание да се защитава, а да бъде емпатиен към нас.

Със своето поведение човек активира у партньора си определени емоции, които са заложени в неговото функциониране дълго преди двамата да се срещнат. Те може да са свързани с усещане за вина, когато собствените му родители са му се карали, с желание за обгрижване, когато близките му са страдали, или пък с желание за бягство при тези ситуации. Със сигурност емоциите пораждат у другия съответно поведение, което обаче има за цел да снижи по-скоро собствените му негативни емоции, отколкото да зачете нашите.

Защо се получава така и как да го преодолеем?
Когато човек е в негативно преживяване, неговите стратегии са насочени към излизане от това състояние и навлизане в позитивна (спрямо собствените му разбирания) емоция. Такъв процес лесно може да настъпи, когато единият единият партньор не разбира своите преживявания и ги заявява пред другия през обвинението: „Не мога да издържам повече така, не мога да се съобразявам само с теб“ или „Ядосвам се, защото трябва да правя всичко сам/а“. Такъв тип изказвания имат способността да поставят другия в отбранителна позиция и той да не се и опита да разбере нашите собствени емоции. Още повече, че: „...всичко...“? Наистина? Едва ли. Помислете сега как би било прието споделяне като „Когато не ми помагаш с взимането на децата от училище, се чувствам изнемогващ/а и безсилието ми поражда в мен гняв. Имам нужда от подкрепа с този ангажимент“. В този случай имаме изказвне, което споделя за емоцията ни, за причината, която я поражда, НО в конкретика, и не звучи обвинително. То дава възможност на партньора ни да поиска и да успее да се постави на наше място. Ето защо е от изключителна важност посланието при неудовлетвореност между партньорите да се предава необвиняващо и да съдържа информация за личната емоция, за конкретното действие на другия, което я поражда, и за  собствената ни нужда (какво да се промени).
Защото нашите емоции не са резултат от действията на другите, а са резултат от начина, по който възприемаме тези действия. Ефективната комуникация изисква добра емоционална интелигентност – ако разбираме емоциите си правилно и разбираме защо реагираме с тях на определени действия на другия, тогава ще знаем от какво имаме нужда конкретно и ще знаем как да го заявим. Невинаги е лесно човек да излезе от обичайния си ритъм и да погледне по-надълбоко в себе си и взаимоотношенията си. Не е лесно и да удържи импулса и да заговори СЪС, вместно НА другия, но с добра мотивация и специализирана подкрепа при нужда, Личността може да изгради едни стабилни партньорски взаимоотношения.

По статията работи:
Кр. Минчева,
детски психолог