В капана на емоционалната зависимост

... или когато се нуждаем от доказателства, за да се почувстваме обичани и значими!

„Искам да кажа какво мисля, но каква ще е реакцията на отсрещния?“ „Какво ще си помисли за мен? „Няма ли да се обиди?“ „Дали ще хареса това, която правя?“. Тези въпроси могат да се появят в главите на всеки от нас в ситуации от взаимоотношенията ни с членовете на семейството, партньора, приятелите, дори на работното ни място. 

​Тези въпроси, както може би и сами сте усетили вече, ни носят емоционален дисбаланс. И, за да го възстановим - съзнателно или не - ние стартираме процес по търсене на емоционален и социален комфорт. Част от този процес са стремежът и желанието ни да получим положителна оценка от важните за нас хора. Защото тази оценка ни създава усещането, че сме приети и зачетени от тях. Та, в крайна сметка, кой не иска да бъде приет и зачетен? Когато, обаче се сблъскаме с негативна реакция от страна на важните за нас хора, съвсем естествено ние се чувстваме неразбрани, отхвърлени, недооценени. Тогава преживяванията ни носят страдание, но то може да бъде за кратък период от време и след него да се върнем пълноценно в процес на взаимодействие с околните. И всичко това е част от израстването ни като личности – придобиването на умения да отстояваме себе си, да бъдем критични към собствените си действия и да разбираме мнението на другите и гледната им точка.

Емоционалната зависимост е състояние, в което водещата мотивация в действията ни е именно нуждата да получим положителната реакция на другия, неговото одобрение. Тази нужда е породена от страха да не го разочароваме, да не останем сами. Движи се от постоянната тревога, че никога не сме достатъчно „добри“ и „заслужаващи“ вниманието и любовта, признанието на важния за нас човек. Ето защо емоционалната зависимост много често се проектира и може да се наблюдава във взаимоотношенията между партньорите. 

Когато, обаче, стигнем до ситуации, в които системно да жертваме и пренебрегваме собствените си желания, стремежи и потребности, с едничката съзнателна или несъзнателна цел да получим положителната реакция на Другия, то ние се намираме в риск от това да поставим сами себе си в емоционална зависимост от този друг.

В името не това да заслужим любовта на Другия, често сме склонни да правим на пръв поглед „дребни“ компромиси като промени в навиците си, външния си вид, начина ни на изказ при говорене, дори смеха си. В последствие тези „дребни“ компромиси започват да не са достатъчни пред Другия, а от там са недостатъчни и за нас самите по начин, който да ни кара да бъдем сигурни, че сме обичани. Постепенно любовта и привличането се изместват от страха и тревогата, че ще изгубим партньора си, а мисълта за края на нашата връзка е равнозначна на усещане за свършек на света. ​В желанието си да предотвратим това, ние сме склонни да фиксираме цялото си ежедневие около Другия – започваме да неглижираме контакти с приятели, обсебени сме от нуждата за постоянна комуникация с него, организираме свободното си време с дейности само с него или такива, за които мислим, че ще му се харесат. Най-влудяващото в тази ситуация е, че въпреки всички усилия и действия от наша страна, продължаваме да се чувстваме несигурни дали сме истински обичани и значими за човека до нас. От този момент нататък емоционалната зависимост може да премине в емоционално насилие един към друг  - прояви на ревност, стремеж за контрол над действията, обсебване на вниманието и времето, овинения, че не се прави достатъчно за връзката и манипулиране на Другия през заемане на жертвена позиция.

Когато човек е развил емоционална зависимост към партньора си, прерастнала с времето в емоционално насилие помежду им, той оправдава това (насилие) като предизвикано от него самия и се опитва с действията си да „изкупи“ вината, която изпитва - за да спре партньорът му да го наранява и за да се почувства отново „обичан“.

Емоционалната зависимост е проекция на трудността на човек да порасне емоционално и осъзнато и на практика да поеме отговорност за себе си, за собствените си действия. Емоционалната зависимост се оказва по-лесна за личността, отколкото зрелостта. Една от причините хората да се въвличат в нея е страхът, че каквото и  да направят... каквито и да бъдат като личности... то те няма да имат любовта на Другия. Защото не я заслужават.

Излизането от емоционална зависимост към Друг е дълъг и сложен процес, в който е необходимо човек да си зададе въпроса „Какво получавам и какво давам във връзката си?“. Едва след тази равносметка той би имал възможността да осъзнае себе си – истински и дълбоко в съзнанието си, като важна и значима личност, която има позитивни качества и собствени постижения. Само така – оценявайки и зачитайки се, човек може да интегрира усещането, че е значим... значим за самия себе си. А, когато сме значими за себе си, ние нямаме нуждата да се борим за значимост в очите на Другия. Често човек попаднал в ситуация на емоционална зависимост няма емоционалния ресурс да постигне това израстване самичък и се нужда е от подкрепата, както на професионалисти – психолози, така и на роднинския и приятелския си кръг.

По статията работи:
Г. Гърмидолов,
психоло