Значението на Емоционалната Интелигентност за (не)успеха в училище

​Когато детето попадне в класната стая за първи път и седне на чина, на който трябва да задържи своето внимание и енергия за следващите 5 х 40 мин., то се изправя пред едно огромно предизвикателство. И то може да остане такова до много късна възраст. Често учителите и родителите са склонни да тълкуват това поведение като липса на интерес, апатия, недисциплинираност и провокация към преподавателите. ​Всъщност тези действия нерядко са белег за протичащи емоции на тревожност, които детето не може да идентифицира и да изрази по друг начин. Ето тук в академичният (не)успех се намесва емоционалната интелигентност. 

Когато детето не е развило рефлексия за своите емоции, то формира стратегии за справяне с трудностите, които са заобиколни и не дават възможност на родителите и учителите да разберат неговите преживявания. Зад закачките със съучениците, драскулките на листа вместо задачи, подмятанията към учителя и агресията към другите деца  стои страхът от провал. Детето не разбира какво иска Другия от него.
Когато детето има трудности с учебния материал, когато не разбира какво се изисква от него или не се справя в поредица от случаи, на мястото на мотивацията за учене се появява поведение тип „аз съм над тези неща“/“не ми е интересно“. Тогава вниманието се насочва към търсене на одобрение и привличане на внимание през други „постижения“. За детето с ниска емоционална интелигентност е постижение да бъде предизвикателно, да привлича вниманието на съучениците си със своите провокации към други деца или авторитети. Обратно, ако детето расте с усещането, че трябва да се справя на всяка цена, е възможно да тръгне по пътя на перфекционизма. А тогава всичко под перфектно би било провал. Тревогата дали ако не се справи, пак ще бъде обичано и приемано? Ако детето не е развило своето разбиране за собствените си емоции, то няма да знае и защо полага усилия. А тези усилия няма да му носят удовлетворение, а ще бъдат облекчение от избегнатия „провал“, от който то толкова се бои. Всички тези деца са зависими от мнението и оценката на другите.

Защо се случва това?
В ранното си детство една от основните задачи на детето е да натрупа речник за емоциите и да може да го прилага в разнообразни ситуации от своя опит. За него е много важно да бъде питано както как се чувства, така и да чува как родителите му се чувстват. Когато децата не натрупат този емоционален опит, който да е достатъчно широк, тогава те започват да разчитат емоциите на другите само като тези, които са виждали у мама и татко и реагират по еднотипен начин. Те очакват, че и техните връстници и техните учители ще разбират нуждите им така, както родителите са го правели. Само че извън семейния модел детето остава неразбрано и потребността му да покаже, че е значимо през апатия и провокации, е разчетена като незаинтересованост и некомпетентност. За родителя често е болезнено да гледа детето си в страдание, когато е малко, и той се опитва да потисне всякакво поведение, което е израз на тъга, страх или гняв. Ако на детето не му се дава възможност да изрази своята негативна емоция, то формира заобиколни пътища да се справи с нея. Вместо да каже с думи, че е гневен, ученикът ще прояви агресия. Вместо да се изправи пред дъската със задачата, от която се бои, той ще „отговаря“ на госпожата.

Докога така?
Разбирането на емоциите е процес, който се случва в естествена среда, но на който детето се обучава. Той не се случва от само себе си и веднъж прекъснат, може да доведе до сериозни трудности в бъдещото академично и социално развитие на всяко дете. Децата с ниска емоционална интелигентност често стават жертви на тормоз, защото не разбират своите емоции и мотивите на другите, или самите те формират агресивен начин за заявяване пред другите, защото не разбират последствията от своите действия върху емоцията на Другия. Провокативното поведение на такива ученици в училище ще прерасне в асоциални действия и извън него, с които те биха искали да покажат на своите родители как се чувстват: че имат нужда от тяхното разбиране (но не могат да го потърсят), че са независими и силни (но всъщност зависими в своите емоции от ригидните модели на поведение от своето най-ранно детство, които не разбират и не могат да променят). Тогава общуването на родителите с вече порасналите деца се превръща в едно безкрайно преследване, разследване и „разпитване“. Родителят изпада в усещането за безпомощност и често отхвърленост от детето – парадоксално на истинските нужди на юношата. В тези ситуации кръгът се затваря, защото детето не си дава сметка за преживяванията на родителя, а родителят не може да разбере тези на детето.
​
Как да се справим?
В своето взаимодействие децата и родителите изграждат една рутина, която не може да бъде нарушена и надградена само със собствени усилия. Тогава, за да излезнат от кръга на неразбирането и за да може самите деца да разберат хората извън семейството си, е необходимо да се потърси подкрепата на психолог. Повишавайки своята емоционална интелигентност, детето ще формира уменията да подхожда гъвкаво и да отговаря адекватно спрямо различните ситуации, в които попада. 

По статията работи:
Кр. Минчева,
детски психолог