„Май не ставам...за родител“ – страхът от родителски провал и детската реакция на него

​„Да си родител, не е лесно!“ – кой не е чувал или дори помислял тази фраза? Кой би могъл да го отрече? Родителстването е сложен и трудоемък процес, защото изисква не само интелектуален, но и много, много емоционален ресурс, изисква разбиране и усещане. Да си родител, означава да храниш, да обличаш, да полагаш грижи, да предпазваш, да подкрепяш. Това, което обаче го превръща в единствен по рода си процес, е (съз)даването на емоция. 

Именно тази емоция, която родителят вижда в детето, която предава от себе си, която усеща във връзката между двамата, е крайъгълният камък на увереността и благополучието като родител и като дете. Докато играете в парка, у дома, докато готвите заедно, създавате безценни мигове на семейна хармония и уют.
Звучи логично, но понякога картината не е толкова розова и се включват и много други емоции. Случвало ли ви се е да имате усещането, че детето ви нарочно иска да ви ядоса? Че иска да ви е гадно? Че „ви принуждава“ да му се скарате? И всичко това – придружено от умора, безсилие и куп въпроси „как?“. Това е един от тези моменти, когато вашите собствени емоции се сблъскват, а после се и преплитат с тези на детето.
Такива ситуации може да са ежедневни, може да са и по-редки, но при тях се задейства сходен механизъм. Като сигнална лампа в главата на родителя започва да свети мисълта „Не ставам, ще се проваля“. Тя обикновено поражда емоции на безсилие и страх – страх за това да не бъде лош родител. А когато ни е страх, ние хората ставаме неуверени и мозъкът ни превключва на вълна избавление от това неприятно чувство с всички възможни средства. Тогава страхът става водещ и насочва поведението към действие. Действията обаче най-често са свързани с компулсивно търсене и предлагане на детето на всевъзможни занимания, материали, игри, дейности; на правене ЗА Другия. А когато то откаже да се възползва от тях, (или го прави, но въпреки това продължава да вика, да се тръшка, да иска още и още), у родителя се активира и гнева: „Аз правя толкова неща за теб, а ти...!“. Често на децата в тези моменти се приписва целенасоченост в действията.  Възниква идеята, че те нарочно искат да ядосат родителя, което обаче е далеч от техните потребности и възможности на неврологично ниво в ранната възраст. Всъщност е много по-вероятно децата да изпитват тревожност и обърканост по отношение поведението на родителите. Защото страхът на мама, който се е задържал дълго време в нейните емоции, вероятно се е превърнал в перманентна тревожност за самата нея като родител (а често впоследствие и като партньор в двойката). Да усеща това напрежение, за детето е болезнено и неговата реакция е насочена към това да го промени. Още повече, че в ситуации на тревожност човек често губи способността си да разбира правилно емоциите на Другия. Не, детето ви едва ли иска да ви нарани с виковете си, то иска да ви покаже нещо, което може би пропускате. В такива моменти на несигурност децата са склонни да изразяват свръхинтензивно своите емоции, за да са сигурни, че родителят ще откликне на тях. Когато целта се промени, се променя и посоката на поведението – ако съвместните игри са загубили позитивната емоция между родителя и детето, то те са загубили и стойността си за двамата. Може би детето има нужда от спокойствието на мама/татко, има нужда от това те да правят неща СЪС него.
Никое дете не иска и няма нужда от съвършени родители. „Достатъчно добри“ е оптимално. За да бъдем достатъчно добри родители, е важно да отделяме своите емоции от тези на детето, преди да ги срещнем взаимно. Агресията най-често е израз на безсилие и има различни форми. Когато тя се появи в отношенията между родителя и детето, значи е време за почивка, поглед към себе си, грижа ЗА СЕБЕ СИ. Тогава емоционалната интелигентност ще помогне на родителя да разбере себе си, след което да разбере детето и да подкрепи него в разбирането му за човешките емоции. 

По статията работи:
Кр. Минчева,
детски психолог